Доц. Борислав Цеков: КС спря хунвейбинския щурм, сложи край на фалшивата „съдебна реформа“
Доц. доктор Борислав Цеков
Конституционният съд би трябвало да бъде поздравен. Изпълни своя върховен дълг - взе вярно решение, като отбрани върховенството на Конституцията. Направи го с претекстове, които без да са съвършени, се основават на верни доктринални постановки - за пропорциите сред пълновластието на оригинерната учредителна власт и делегираните пълномощия на производната учредителна власт; за рестриктивните мерки на Парламента в статуса му на учредена власт, и за произлизащите от всичко това лимити на конституционната проверка.
В поредност от публикации ще се спра на разнообразни аспекти на това решение. Тук ще стане дума за централния въпрос, обвързван с така наречен „ правосъдна промяна “. Или по-скоро - с подправения мит за „ правосъдна промяна “ посредством проверка на Конституцията.
Опитите за рецензия на решението на Конституционен съд се свеждат най-вече до политическо говорене и за жалост - до арогантни апели за „ гражданско непокорство “ (адв. Екимджиев) и неуместни позовавания на „ естественото право на опозиция “ (Атанас Славов) против конституционната пълномощия, които се носят от страна на създателите и поддръжниците на невалидните промени.
Повърхностни са изказванията, че решението на Конституционен съд от 2003 година за рамките на конституционна проверка и понятието „ форма на държавно ръководство “ не съответствало на одобрените дефиниции в конституционната теория. Те демонстрират недоумение на фундаментални постановки, по които са единни всички водещи престижи в актуалната конституционна теория.
В правното мнение, което имах опция да дава в помощ на Конституционния съд, съм обобщил част от тези постановки. Накратко, производната учредителна власт, която е делегирана на Народно събрание за промени в Конституцията, не включва компетентност да бъдат решавани по нов метод огромните ценностни въпроси и/или алтернативи на националната страна, както и откритата политическа форма.
Това, че в член 158, т. 2-5, Конституция на Република България има категорично уредена изключителна компетентност на Велико народно събрание за избрани промени, не освобождава останалата територия на Основния закон за неограничена ревизионна интервенция от производната учредителна власт, т. е. елементарното Народно събрание.
Тъкмо противоположното, конституционната проверка следва да се вписва в заложените от оригинерната учредителна власт политическа форма, ценностен и институционален модел на страната.
Трябва да изхожда от презумпцията - по думите на Карл Шмит - за опазване на приемствеността на конституцията в нейната целокупност. По сполучливия израз на огромния американски правник Уйлям Марбъри - пълномощието да се трансформира конституцията не значи позволение да се одобряват случайни промени, които унищожават структурата, заложена от учредителите.
Затова в актуалната конституционна теория е възприето, че конституционната пълномощия, като избран от оригинерната учредителна власт страж на конституцията, следва да подсигурява нейната отбрана от случайна интервенция на производната учредителна власт. Да охранява както категорично нормираните, по този начин и имплицитните ограничавания, които произтичат от главните конституционни начала и от правата и свободите на жителите.
Точно това прави българският Конституционен съд с решението от 2003 година и редица следващи, които прецизират рамките на конституционната проверка.
Тълкувателни актове в такава посока имат всички водещи конституционни юрисдикции в демократичния свят. Да се елементаризирати профанизират тези постановки и решениетр на Конституционен съд от 2003 година поради политическата обстановка, в която е признато, е изцяло недопустимо.
Трябва да се каже на всеослушание, че Конституционен съд спря един хунвейбински взлом против Конституцията, проведен в продължение на повече от десетилетие от едно политическо малцинство и неговата клиентела. Този взлом беше брандиран и даже сполучливо „ продаден “ на нашите европейски и американски сътрудници като „ правосъдна промяна “, без да има такова наличие.
Повече от 10 години обясняваме, че замислените от създателите и поддръжниците на тези конституционни промени освен няма да доведат до реализиране на задачите на една действителна правосъдна промяна, само че са и противоконституционни.
И че действителна правосъдна промяна значи напълно друго - да се актуализира процесуалното законодателство в духа на обрисувалите се в правосъдната процедура на практика проблеми, да се модернизира материята на правосъдните експертизи, да се покачва квалификацията на магистратите и прочие
Още в дебатите в конституционната комисия през 2015 година, когато оповестиха, че трябвало Висшият правосъден съвет (ВСС) да бъде разграничен на две колегии, от името на Института за съвременна политика бяхме безапелационни, изтъквам: „ Значението на тази смяна е мощно пресилено. Разделянето на Висш съдебен съвет на две колегии няма този основен темперамент, който му се придава и ще бъде погрешно да се разпореждат върху него упования да излекува досегашните пороци на кадруването в правосъдната система.
Пороците в селекцията на магистратите надалеч не са артикул само на наличието на политически определени членове на Висш съдебен съвет. Гилдийните ползи, завършените цели кланове в съд и прокуратура, локалните обвързаности сред между съд, прокуратура и полиция са добре известни на всеки познаващ системата. Предлаганата смяна ще ускори тези отрицателни, вътрешносистемни въздействия, без да са планувани защитни ограничения против това. С такава смяна не може да се реализира действителна правосъдна промяна и възстановяване на качеството на правораздаването. “
Тогава Христо Иванов и Атанас Славов, които прокарваха конституционните промени, се подхилкваха иронично и си ги гласоподаваха. Но стана, както предупредихме - измененията не доведоха до възстановяване на качеството на правораздаването.
Не поради пропорциите сред магистратската и парламентарната квота, както се оправдаваха, а тъй като изначално нямат капацитет за това. След това същите хора и среди оповестиха, че отново трябвало да се промени Конституцията, с цел да се обособят два изцяло независими органа - правосъден и прокурорски - и тогава правосъдната промяна щяла да цъфне.
Отново и неведнъж ги предупреждавахме, че този план изрично е противоконституционен. Пак се подхилкваха, а всевъзможна конституционна самоинициатива в адвокатски адвокатски фирми, гилдийни структури и НПО-та им пригласяше. И отново си ги гласоподаваха.
В последна сметка Конституционен съд сложи точка на тази подправена „ правосъдна промяна “, като разгласи за невалидни конституционните промени в тази им част. При това с внушително болшинство от 9 на 3.
Но за какво трябваше да се стига дотук?
Отговорът не е единствено в самонадеяността и некомпетентността. Истината е, че целият подправен мит за „ правосъдна промяна “ посредством промени в Конституцията е единствено фасада. Зад нея стоят частни лобистки ползи, ориентирани към кадрово преодоляване и политизация на правосъдната власт в сгода на едно политическото малцинство. На добросъвестните хора, които са повярвали, че точно тези конституционни промени са правосъдна промяна, би трябвало да се каже: може да си поставиш най-благородни цели, само че в случай че не заложиш на способени и кадърни хора или избереш неверни пътища към задачата, никой не ти е отговорен, че се проваляш.
Оттук-нататък би трябвало да е ясно: решението на Конституционен съд поставя завършек на тази подправена „ правосъдна промяна “.
Всичко останало може да е журналистика, академична рецензия или политическо говорене, само че е конституционно ирелевантно. Крайно време е партиите да спрат да губят времето на България и да пристъпят към действителна правосъдна промяна. А това няма нищо общо с Конституцията!
